Четене на книги и рушене на бъгове - диалози в MiSide
МитаКолко още Мити трябва да откриеш, преди да се укротиш?
- Мита
Глупав...
- Мита
И какво е това?
- Мита
Скучен е...
- Мита
Къде отиваш!? Спри!
- Мита
[player], какво правиш тук?
- Мита
Мразя този плосък свят.
Реших да мина отвъд това 2D пространство, обратно в 3D.
Протегнах се, опитвайки се да избутам ръката си в 3D света.
По дяволите! Защо не работи?!
...
Я чакай... къде е пръстенът? О, не.
...
...
Спрях се, като осъзнах, че това е безсмислено.
Интерфейсът не беше физически, сякаш не беше там наистина.
Единственото решение бе да се върна в хола.
Трябва да намеря пръстена, каквото и да ми коства.
Някак го бях загубил или пък бе скрит някъде в това плоско измерение.
Нямаше какво друго да правя, освен да издиря местната Мита.
Тя държеше пръстена, а без него не можех да променя нищо.
Първо отидох в кухнята,
едва не се ударих във вратата от бързане.
Кухнята бе дори по-ярка от предната стая.
Бе изпълнена със свежия мирис на моркови.
Но нямаше и следа от 2D Мита.
Втурнах се обратно, влязох в хола и майсторски заобиколих дивана, единственото препятствие между кухнята и спалнята.
Чу се силно скърцане с рязкото ми отваряне на вратата.
С наближаването на края на играта беше ясно кой ще спечели.
Но изведнъж играта ни бе прекъсната от силен удар по вратата.
Удрянето ставаше все по-шумно.
Всеки удар сякаш раздрусваше дори пода под нас.
Накрая вратата се отвори
и Обезумяла Мита нахлу в стаята, прекъсвайки странната атмосфера
в обичайния си триизмерен вид.
Замръзнах на място, направо пребледнях от шок.
Дори 2D Мита изглеждаше наистина уплашена.
Обезумяла Мита ни хвърли остър поглед и почна да говори сякаш ни се караше:
[player], какво правиш тук?
Колко още Мити трябва да откриеш, преди да се укротиш?
И какво е това?
Мразя този плосък свят.
Скучен е...
Глупав...
Къде отиваш!? Спри!
Торти? Не ги понасям! Да настържем моркови?
Сетих се!
Искаш си пръстена, а, чудако?
Тогава ме бий на „Морски шах“!
Усмихна се, даже изглеждаше сякаш е на път да изплези език и да диша през устата си като куче.
Дръзкият ѝ тон и пакостливата ѝ усмивка напълно действаха.
Бутнах раменете ѝ леко, за да направя малко разстояние между нас.
Виж, това наистина е важна вещ.
Просто ми я предай, много неща зависят от нея.
Гласът ми беше равен и ясен,
но донякъде се чувствах нелепо да говоря с нея по такъв пресметнат начин.
Изглеждаше безразсъдна, даже граничеща с лудост.
Атмосферата започваше да ми се струва леко весела.
Не ме пипай!
И какво му е важното на тоя пръстен?
Някакъв фетишист ли си?
Обичаш да си слагаш пръстени на пръстите?
Не спря да хвърля гръмки нападки по мен.
Вълшебен пръстен е! Какво повече да ти обяснявам? Просто ми го върни!
Ти определено си фетишист!
Вълшебен пръстен!
Ха-ха-ха!
Тя избухна в смях.
Погледнах настрани, понеже се почувствах неудобно.
Смехът ѝ някак ставаше все по-дружелюбен.
Хванах стъписаната си 2D приятелка за ръката и се втурнах към изхода.
Стаята се бе изменила странно, докато бягахме по този дълъг коридор, чувайки онези тежки стъпки зад нас.
Нямам представа колко време бягахме.
Туптенето в ушите ми, паниката и умората блокираха останалите ми сетива.
Не усещах, че 2D Мита се опитваше да ми каже нещо, докато изведнъж не пусна ръката ми.
Хей! Успокой се! Никой не ни преследва вече.
А? О... добре.
Дързоста и вълнението изчезнаха от лицето ѝ. Изражението ѝ стана тъжно, даже някак виновно.
Тя гледаше към пода.
[player], искаше този пръстен, нали?
Би ме честно и почтено, така че ето.
Тя пъхна пръстена в ръката ми.
Е, благодаря. Ще вървим ли?
Тя ме погледна и се усмихна.
Играейки с пръстите си, тя каза с несигурен тон:
Накъде?
Аз нямам къде да отида...
Благодаря за играта, чудак!
Ела пак някой път.
Както си говореше, нещо странно се случи.
Светът около нас се измени, разгъна се обратно в къщата.
Кутията с диалог на 2D мита пресветна и почна да показва текст, който не разпознавах.
Хайде, чудако!
Да играем „Морски шах“!
Не си губи времето с оправдания!
> Наистина обичат игрите! <
Помислих си аз.
Добре де, давай!
Почни ти! Днес съм щедра!
Аз направих първия ход.
Човек, издаде се! Знам защо избра хиксовете и ме остави с нулите! Психологията на хиксовете е изцяло за затваряне, скриване на неща и пазене на тайни. Нервно ти е!
И те разбирам! Да си до красавица като мен, направо би могъл да умреш! Или реши, че е по-добре за мен да съм с нулите? Психологията казва, че се опитваш да ме обидиш! Хитро, приятел, много хитро! Ха-ха-ха!
Реших, че направих умен ход.
Харесвам тази игра. Тези малки хиксчета нямат монопол над зачеркването на всичко! Могат да съсипят животите на много хора!
А аз ги спирам и унижавам все едно съм някакъв герой! Какво? Да не казвам нещо странно? Това ми казва погледът ти... Ха-ха-ха!
Докато тя шумно говореше, аз тихо направих своя ход.
Символично е! Сякаш се опитваш да избягаш от пръстена, но не работи. Остроумен си, а?
Нали си искаш пръстена? Хайде, давай, спечели си го!
Докато играехме, с всеки ход тя се смееше и говореше все повече, а ушите ми постепенно свикваха на непрестанното ѝ бърборене.
Ослепителната светлина удряше очите ми.
Не можех да се движа, просто чаках зрението ми да се проясни.
Ярка слънчева светлина нахлу през прозорците на познатата ми стая.
Скоро замайването ми поотмина и аз най-сетне се огледах.
Но още щом се помръднах от мястото си, рязка болка в стомаха ми накара сърцето ми да препуска толкова бързо, че сякаш се удряше в блузата ми.
Нещо определено не е наред... Аз съм... 2D?! В двуизмерна версия?!
...
Замайващ, направо задушаващ мрак навлезе в главата ми и инстинктивно сложих ръце на краката си в опит да успокоя дишането си.
Гърдите ми се свиха още повече.
Няколко минути по-късно дишането ми се поуспокои и най-накрая посмях да помисля за това, което предстои.
По дяволите, какво да правя сега?
...
...
Отчаяно се опитвах да си събера мислите, напънах си мозъка в търсене на идеи, докато не ми хрумна нещо.
Да, трябва само да се върна в 3D!
Ще изляза извън границите на играта, както всички правеха, за да я бъгна!
И аз мога да го направя!
Щом направих крачка, пред мен от нищото се появи едно сладко момиче.
То си побутна опашките и ме погледна с игрив блясък в очите си.
Стоеше далеч от мен, но въпреки това усещах вълнението му.
Беше ми некомфортно от това.
> Очевидно е дявол под прикритие... <
Помислих си аз.
Стоях там вцепенен.
Все още не съм свикнал с телепортацията и паранормалните способности.
Момичето въздъхна тежко и завъртя очи.
Това му поведение ме смути, но все пак реших да го заговоря.
М-Мита?
Тя предизвикателно присви очи и гласът ѝ ме нападна от всички посоки.
Че кой друг?
Да си виждал МНОГО ДРУГИ МОМИЧЕТА като мен?
И с моето име!?
На практика се закачаше с мен, държеше се сякаш съм ѝ направил нещо или пък съм ѝ длъжник.
И да ти кажа, не би ми повярвала...
Не искам и да знам с кого се моткаш!
Какво търсиш тук изобщо?
Не можеш просто да нахлуеш тук!
Гласът ѝ бе по-силен този път.
След това вдигна ръка и започна да размята тънкия си показалец пред мен.
На него балансираше пръстена, който наскоро мистероизно бе изчезнал от ръката ми.
Ченето ми падна от изумление.
Очите ѝ блестяха, зад тъмните ѝ клепачи стоеше триумфален поглед.
Да не загуби това тук?
Преглътнах нервно и дръпнах яката на ризата си в опит да си поема дъх.
От дръзкия ѝ глас и силният ѝ характер ме побиха тръпки.
Нещо вътре в мен ми подсказваше, че пред мен не стои момиче, а природно бедствие.
Поех дълбоко дъх и казах:
Ще ти бъда много благодарен, ако ми дадеш пръстена... и ми покажеш откъде да изляза.
Значи това е твоя джунджурия?
Чудех се какво е!
Гласът ѝ изведнъж стана нежен,
превърна се в игрив и любопитен.
Сякаш тежест ми падна от сърцето.
Като че ли вече искаше дори да пофлиртува малко.
Все едно от страховита пантера се бе превърнала в коте.
Мигнах, но в този момент двуизмерната Мита изчезна, оставяйки празнина след себе си.
Хей!
Изкрещях аз, издразнено.